Куидичните трибуни

Това бяха куидичните трибуни.По време на мачове обикновено всички хора идваха тук,за да гледат и подкрепят своя училищен дом.Учителите също идваха,защото всички в магьосничкия свят обичат тази игра.

Беше предимно студен и вятърен следобед.Рона нямаше какво да прави затворена в Общата стая, та реши да излезе.Взе си учебника по Билкология и стана от креслото край камината.Прекрачи вратите на училището и се огледа замислено.Беше й писнало да седи на двора, на езерото беше преживяла ужасно случка и се боеше да не срещне някой, а в Забранената гора я беше страх.Погледът й се спря на нещо в далечината.Куидичното игрище пустееше в далечината.Беше страхотно убежище, защото никой не ходеше там, а и беше усамотено.След около десетина минути беше навлязла в игрището.Огледа просторното място и се обърна наобратно към входа водещ към трибуните.Заискачи стапълата и седна на един от най-високите редове.Качи краката си на цимента и отвори учебника.Вятърът много приятно полюшваше кичурите й коса, макар че беше доста хладно.

Лиза продължаваше разходката си. Стигна до куидичното игрище. В далечината, на трибуните съзря едно момиче с мантия на Хафълпаф. Много се надяваше това да е Амая. Качи се, като взимаше по няколко стъпала наведнъж. Най-горе осъзна, че това момиче не е приятелката и.
-Ъъъм... Аз съм Елизабет Паркър - малко несигурно започна тя. - И съм в дом Хафълпаф... Приятно ми е да се запознаем! - довърши тя и подаде дясната си ръка.

Харпия реши да се разходи и отиде на куидичните трибуни,за да види къде ще се провеждат мачовете.Когато отиде игрището беше много голямо и видя току-що окосената зелена трева,местата на домовете и учителите който наблюдаваха мачовете.Беше доста хладно,но това не попречи на слидеринката да поогледа 5-10мин. след като отиде на Слидерин местата.Отвори хапещия си дневник и започна да драска в него със специалното перо което й бе подарила Нарциса.

Елизабет Паркър написа:: Лиза продължаваше разходката си. Стигна до куидичното игрище. В далечината, на трибуните съзря едно момиче с мантия на Хафълпаф. Много се надяваше това да е Амая. Качи се, като взимаше по няколко стъпала наведнъж. Най-горе осъзна, че това момиче не е приятелката и.
-Ъъъм... Аз съм Елизабет Паркър - малко несигурно започна тя. - И съм в дом Хафълпаф... Приятно ми е да се запознаем! - довърши тя и подаде дясната си ръка.

Рона прелиствашще страниците и се беше задълбочила доста.В един момент чу непознат глас.Вдигна очи и видя момиче от нейният дом.Явно беше от новите.Нямаше какво да губи протегна ръката си в отговор.
-На мен също!Рона Лъвгуд!-последва кратка пауза и Рона се обади-От къде си?

На Елизабет и стана много приятно, че момичето я посрещна толкова топло.
-От Лондон... - отвърна тя. - Ако имаш това в предвид. Отскоро съм тук и ми е трудно да се ориентирам... Да знаеш случайно къде е Амая Саламанка? От нашия дом е.

- Спокойно, знам всичко. - Рона нямаше какво да прави та реши да й разкаже. - Мая те търсела от близо два дни.Снощи на езерото се терзаеше ужасно много, а по-късно вечерта я видях да крачи насълзена из Общата стая.Не съм аз човекът, който да казва, но й е много мъчно, че сте се скарали.
Лиза я гледаше невярващо.

-Щом е така аз ще отида да я потърся... Вероятно е в общата стая. Ще се видим по-късно!
-Довиждане.
Лиза тръгна с бавни стъпки. Не вярваше много на думите на Рона... Всъщност, защо не? Този въпрос терзаеше първокурсничката през целия път до общата стая.

Рона изпрати с поглед момичето и се върна към работата си да чете.По някое време вече й писна - все пак не беше зубар.Изправи се бавно и с тежки стъпки се прибра в замъка.Започваше да се смръчава, а това си подсказваше за наближаването на нещо....

Лейла се чудеше какво да прави.Цял ден не видя никого от приятелите си.Тя реши да отиде до куидичното игрища и да седне на трибуните.Там нямаше никого.Само някакви гарги прехвърчаха в потъмнялото небе.Беше доста страховито.Есенният вятър духаше силно и ветрееше косите на момичето.То си спомни за родителите си.Нолко щеше да е хубаво ако бяха живи!Лейла гледаше игрището и си представяше как и те някога са играли тук.Едри сълзи започнаха да се стичат по бузите на Лейла.Тя винаги плачеше като се сети за родителите си.Рейвънклоуката остана там,гледайки нанякъде.

Рона си беше намерила ново местенце напоследък - куидичните трибуни.Там не ходеше никого и беше приятно усамотено.Жалко, че времето навън с всеки зиминал ден ставаше все по - мрачно и студено.Първокурсничката излезе от замъка и не след дълго беше стигнала на игрището.Огледа прелестното пространство и потърси с очи хубаво местенце на трибуните.На някой от горните редове седеше силует.Рона присви очи.Не можеше да го разпознае.Почуди се дали да отиде, но реши, че ако не иска да заговаря човека, просто ще се отдалечи все едно си търси място...Заискачва стъпалата и след малко разпозна фигурата.Беше Лейла.И...плачеше.Момичето се втурна към нея и се хлъзна на колене, като спре точно пред рейвънклоуката.
-Лейлс...Всичко наред ли е?-Опита се да срещне погледа на приятелката си.

-Да,Рона.Всичко е наред.Просто отново си спомних за родителите си!-каза Лейла през сълзи-Ако този ВОЛДЕМОР не ги беше убил всичко щеше да е наред!Защо..кажи ми защо убва толкова много невинни хора?!Какво са му направили?Той е чудовище....-момичето каза последното изречение с някакво презрение.

Рона погледна някъде в пространството.
-Заради някаква власт...и слава...Но той никога няма да разбере значимите неща като семейството и приятелството, любовта, защото е заслепен от...и аз незнам от какво...И колкото и да е нечестно да отнемат някого от друг човек...Неизбежно е...-Момичето отмести поглед и вдигна вежди.Изведнъж ди промени гласа, от менахноничен на весел и безгрижен и възкликна-Но!Вместо да се самосъжеляваш можем да се поразсеем нали?
Тогава внезапно сбърчи чело и сякаш се е отвратила отново заговори:
-О кого заблуждавам...-седна до Лейла, кръстоса крака и прегърна приятелката си.Загледа се в гледката отвъд игрището.Пфф...колко бързо само си менеше настроението...

Беше тъмно.Щурците припяваха възбудено, а вятърът пееше някаква меланхонична мелодия.Луната беше пълна и вълчите воеве отекваха в тишината...В тази загадъчна нощ Рона устремено крачеше през двора, стъпвайки цветята, подритвайки акмъчетата...Държеше нещо под ръка и се движеше към куидичното игрище.Дъхът й оставаше следи из въздуха, а замръзналите й пръсти потрепваха.Косата й проблясваше от време на време, сменяйки си цвета от черно в русо...И после в сиво..Заискачва се по стълбите и се шмугна в един ред.Плъзна се по каменните скамейки и качи краката си горе.Отвори малка книга и извади едно перо.
-Лумос!-гласът й раздра тишината и лека светлинка озари лицето на хафълпафката.Бледо, мрачно, изпълнено с тъга...Това не се виждаше всеки ден.Погледът й блестеше и същевременно с това беше тъмен и дълбок...като дълбока бездна, която имаше нужда от разкриване.И скърцане отново раздра тишината...Дума след дума се появяваха върху дневника на магйосницата, а мозъкът й работеше шеметно...Да, беше отишла в Голяма зала, беше надникнала и после побягна..Беше се превърнала в онова чудовище, което се криеше дълбоко в нея...Но то вече не беше агресивно...а мрачно...неописуемо мрачно...Нещо в нея и намираше път да излезе.Скърцането продължаваше...Защо всичко трябваше да е толкова сложно?Защо трябваше да има толкова болка?Страдание и тъга...ярост, несправедливост и глупава неразбория...После тъмнина....и нищо...Едно голяма нищо...Сетне пак тъга...и сълзи...Това беше в съзнанието й...И отново вой разкъса тишината....Рона погледна към хълма.Беше облян в тъмнина...А там един нещастен върколак скиташе....Сетне пак я сви сърцето...Нямаше ли някакъв начин, с който всичко да изчезне...И два силуета отново изплуваха като картина пред съзнанието й..разтърси глава и и изхлипа сподавено...Не...това не беше тя.Избърса грубо една сълза с ръкава си и потрепна от вятъра.Погледна луната.Да...колко беше красива...Но как можеше нещо толкова просто да създава тревоги болки на хиляди хора, които всеки месец скитаха...преобразени в чудовища....Сетне пак се замисли.Най - ужасното от всичко беше, че си нямаше никой...Пфф, не това не беше нещо, което можеше да каже на майка си...Ставаше дума за някой, който можеше да я разбере по детския и толкова прост и същевременно сложен начин...Но си нямаше никой....И после пак силует...мътен образ, който се усмихваше...Рона затвори очи рязко и сбръчка клепачи в опит да изчезне от съзнанието й.Затвори дневника и изгаси светлината от пръчката.Изправи се и се запъти към замъка.

Рона излезе от Голямата зала след обяда и се запъти към Входната зала.Отвори огромните дъбови врати и закрачи през студа, който я обвиваше безмилостно.Днес не валеше, което беше хубаво...Хафълпафката крачеше през моравите забила поглед в земята и с ръце в джобовете.Запъти се към любимото й място напоследък - Куидичното игрище.Изкачи няколко реда и се шмугна в обичайният ред.Сгуши се в якето си и загледа терена.Беше толова тъжно, че е необитаем от близо година...Нямаше достатъчно хора за отборите и затова не се провеждоха и мачове...Куидичът й липсваше.Първокурсничката въздъхна.Това училище й беше тъпо...Не се случваше нищо интересно, децата й бяха несимпатични, не можеше да играе куидич и на всичкото отгоре - беше си загубила зарядното за емпечетворката.Не се беше виждала с Лейла отдавна...Сигурно отново беше с онази лигла...Отново си мислеше за името си - Ронамитра!Ронамитра!!!РОАНМИТРА!Беше абсурдно...Но нямаше значение...Сетне из главата й отново изплуваха мислите за Хогуортс.Беше толкова скучо...искаше да се случи някакъв неочакван обрат...Направо не вярваше, че почти всички велики магйосници са учили тук!И при това винаг е ставало нещо необичайно!На ето толкова беше да прати сова на родителите си да я приберат...Брюнетката въздъхна отново и слезе на терена на игрището.Започна да го обикаля, поне да се сгрее....Вятърът свиреше плачевна меланхонична песен и съпровождаше листата на дърветата в красив танц...Миришеше на студ...и мъничко на зима...Задаваше се...Момичето обикаляше безцелно и от време на време поглеждаше трибуните.Представяше си, че има мач и тя лети из въздуха...Чувството беше неописуемо...Да се рееш из въздуха...И да гониш снича...Рона се усмихна лекичко.Продължи да крачи и да подскача, като от време навреме се въртеше...

Лиза реши да се поразходи. Мина покрай куидичното игрище. Отдавна не бе ходила там. Тя забеляза, че на игрището имаше някой. Тя се приближи и установи, че е момиче с мантия на Хафълпаф. Беше Ронамитра. Тя се въртеше и извършваше доста странни движения. Бети отиде до нея и каза:
- Здравей, Рона. Ъъъ... добре ли си?

Рона се стресна малко.Не очакваше да има някой на куидичното игрище, но Лиза вече беше идвала тук...Хафълпафката вдигна вежди и се усмихна лекичко:
-Ами да...все някак трябва да се забавлявам нали?-ухили се и попита-Ти как си Лиз?Нещо интересно при теб?

- Добре съм... Напоследък около мен няма нищо интересно... Само учене - знаеш - и такам... Случило ли се е нещо с теб? Преди беше доста мрачна и... просто ми е интересно! Таааа... има ли причина да си толкова... щастлива? - Лиза сама разбираше колко глупаво звучи въпроса и.

Рона я изгледа учудено:
-Ама ти сериозно ли си мислиш, че съм способна да съм..хм..както се изрази ти - щастлива?!Просто това вглъбяване в мислите си по цял ден и цяла нощ ми омръзва и се опитвам да се разсея...И все пак...не съм общувала с човек от седмици...И чувството не е особено приятно.Но няма отново да ти струпвам на главата проблемите си.Хайде да се пораздвижим...
Лиза кимна и двете започнаха да крачат около терена.
-Ти обичаш ли куидича междудругото, Лиз?

- Да, даже кандидатствах за отбора... От първия миг, в който се качих на метлата разбрах, че трябва да се пробвам в куидича. Просто... все едно ми е в кръвта... нищо че съм мъгълокръвна, то не пречи... Тиии обичаш ли куидича? Летенето, отборната игра... - Лиза я погледна въпросително.

-Аха.Аз междудругото съм търсачката.Иии да отраснала съм с летене...Чувството е невероятно не мислиш ли?
Лиза кимна.
-Хей...искаш ли да се погоним малко?Елизабет се ококори ансреща й.
-Хайде де...нали се сещаш - малко гонениица!Все пак сме още деца нали?Няма кой да ни с еприсмее!-икикоти се и побягна с лице към първокурсничката.
-Хайде де!Ккаво чакаш - ти гониш!

Лиза се затича, за да я хване. Рона беше доста бърза, но след съвсем малко Бети я настигна и я задържа.
- Сега гониш ти! - каза тя и побягна, а червенокоската се втурна подире и.
Накрая Лиза се измори и даде знак на Рона да спре.
- Не съм се забавлявала толкова откакто дойдох в училището! Наистина идеята ти беше чудесна!

Рона се беше задъхала и се ухили доволно.
-Да...наистина...ни се отрази...добре...А...сега...какво ще правим?
Рона се замисли също каот Лиза.Опита се да се сети за някоя интересна идейка...Но амй нищо не й хрумваше...
-Тиии...сещащ ли се за нещо, защото аз май не..?

- Моите идеи свършват с разходка... но това е прекалено изтъркано вече... Аз ще седна - каза Лиза и се строполи на най-близката свободна седалка от трибуните. - Колко ли е задушно в общата стая?... Надявам се да не ни се скарат, че сме навън по това време...

Рона се сепна.Не бе се сетила за това!Сама да, можеше да се промъква без проблем, но с Лиза...
-Виж Лиз, хайде да се прибираме, че ще загазим жестоко!
Хвана приятелката си за ръка и заедно побягнаха през мрака.